Защо Англия?

Why England?

Историята на една медицинска сестра

 

Сестра съм. Медицинска сестра – професия, която нося в кръвта си.  Родена съм и съм учила в България. Но сега се наложи да я напусна и да потърся по-добро място за мен и за детето ми. Съгласих се да замина за Англия, защото горе – долу знаех езика. Не ми беше лесно да се реша и да тръгна, да се разделя с всичко, което познавах и обичах. Но го направих, защото вярвах, че си заслужава. И бях права!

Ето ме отново в Англия. След една седмица  в България почти бях забравила защо толкова много ми харесва тук: Хората са усмихнати, ведри и учтиви.

Слизам на летището и тръгвам към рейса. А на вратата на рейса ме посреща мъж, около 45 – 50 годишен, с усмивка до уши, озаряваща цялото му лице. Казвам му, че имам билет и той ме пита дали може да го види. Показвам му го и той кимва, че мога да се кача. Питам го дали ми трябва билет за багажа, но той отговаря, че няма проблем и  предлага да ми качи куфара. Просто така, без да очаква да му платя Казах само : „ Благодаря! Много ви благодаря!”, а той се усмихна в отговор.

Когато след това се качих във влака, се насочих към едно свободно място на двойна седалка. На другата седеше мъж на около 40. Понечих да го питам дали е свободно, а той ме погледна , усмихна се топло и ми каза „Здравейте!”. Когато слизаше на следващата спирка, пак се усмихна и ме помоли да му направя място, за да мине.

Нито един от тях не забеляза, че аз съм жена. Не и по начина, по който ме гледат в България. Тук аз не съм парче месо, а личност, като всички останали.

С нетърпение очаквам да получа ПИН номера си от NMC ( английската  организация на медицинските сестри и акушерки) и да започна работа.. Но все пак не бързам. Тук тази професия е изключително уважавана. Да си сестра е престижно. Не е „свенливо”, почти срамно и неудобно, както в България. Не знам защо, но у нас професията на медицинската сестра в съзнанието на повечето хора се свързва с нещо неясно, почти равносилно на лека жена, но тук  професионалистите се гордеят с това, което работят. Те са уважавани, търсени и ценени.  Но не си мислете, че сте недосегаеми, както в България. Ако не си изпълнявате задълженията, ако влагате прекалено много лично отношение или емоция, ако сте немарливи, всеки има правото да се оплаче от вас, което ще доведе до съответното разследване на оплакването и ако ви намерят за виновни, има опасност да си загубите правото да упражнявате професията на медицинска сестра. Тук, общо взето, всичко е точно регламентирано и оплаквания могат да се правят за много неща. Особено в здравеопазването.

Затова не бързам. Работя като кеър асистант и работата ми харесва. Спокойна е. За мен, след всичкото напрежение, което имах като сестра в България, тази работа направо си е почивка! Нямам никакви отговорности. Единственото, което се изисква от мен, е да си гледам съвестно задълженията, които се свеждат до къпане, хранене, добро отношение към хората. В България тези задължения дори не се броят. И мястото е прекрасно – самостоятелен комплекс, изграден на хотелски принцип, състоящ се от 4 отделни сгради, в които клиентите са разпределени според тежестта на състоянието си, като всеки разполага със самостоятелна стая ибаня.  А в същото време ми плащат достатъчно – толкова, че с тези пари мога да живея,без да се притеснявам, да отида на почивка, да плащам наем, да си гледам детето – неща, невъзможни  със сестринската заплата в България! И имам време да науча и усъвършенствам езика. А това е много важно. Защото, когато стана пълноправна сестра, трябва да отговарям на изискванията за професията, а те не са малки, както и заплатата между другото ( в момента тя започва от 13,50 паунда на час, което е повече от това в болница.  И общо взето прави заплащането за две смени равно на месечното в България). А отговорностите не ги получаваш заедно с ПИН-а, както е у нас. Тук преди да са те оставили да правиш каквото и да е, първо те изпращат на курс и тогава получаваш правото да работиш. Например за кеър асистант е необходимо да минеш курс по Moving and Handling, за да ти позволят да вдигаш и преместваш хора. Може да звучи тривиално, но се изненадах, когато ни показаха начина за изправяне на човек от седнало положение и лекотата, с която го правиш – почти без усилие. (За сравнение в България започнах работа  в кардиореанимация като току-що завършила сестра, без да ми организират никакви курсове – учех всичко в движение. Беше изключително натоварващо и стресиращо. )

А как започна всичко?

Всичко започна преди 7 месеца в София, когато една неделна сутрин отидох на работа.

Отдавна мечтаех да замина. От години. Но все отлагах, заради детето. А вече едвам издържах. От пет месеца работех за 600 лв – сума, крайно недостатъчна да покрие разходите, които имах за мен, апартамента, котарака и детето. Дори и това, че не  плащах наем, не помагаше – парите просто не стигаха. Нямах възможност да започна втора работа. И тази работа я предпочетох, заради това, че можех да взимам само дневни смени, което ми позволяваше да се грижа сама за детето и да избегна ненужни конфликти.

Но липсата на средства ме угнетяваше. Не можех да си позволя да излизам с приятели, да заведа детето си на кино, ( да не говорим за почивка на море ), дори средствата, които отделях за дрехи, обувки и учебници  се брояха стриктно и винаги едното беше за сметка на друго. Беше… Ужасно! Чувствах се като чужденец в собствената си държава.

Въпреки всичко на тази работа колегите бяха страхотни. Много по-спокойни и сплотени. Почти всички говореха за чужбина. С една колежка си допаднахме особено много, чувствах я близка, въпреки че се познавахме отскоро. Тя беше работила в Либия и много ме насърчаваше и окуражаваше да търся работа на вън, да уча език и да не се предавам.

Тази неделя, когато отидох на работа, тя беше нощна.  Почти приех това като знак от съдбата.

Влязох в нашата сграда и веднага видях висящия на кафемашината плакат – обява за работа в Англия. Имаше английски и български номер, както и имейли. Преоблякох се и влязох в отделението, а там, още преди „ Добро утро!”, моята приятелка, колежката, ме посрещна с думите: „Видя ли обявата? Моето момиче, това е! Хващай се и заминавай!”. Бях поразена! Мечтата ми да замина най-после започваше да придобива видими размери, но все още изпитвах страх и неувереност в това, че мога да замина и да оставя дъщеря си без мен.

Заговорихме се с колежките и, преди да си тръгнат, пак погледнахме обявата. Погледнах българския номер и се учудих: Започваше с 09 – цифри,  с които нормално не започваха номерата на българските оператори.  Като човек, живеещ в България не вярвах на нищо. Казах : „А, това е някаква измама – не може да има такъв номер! Сега ще проверим!” – и набрах номера.  Оказа се, че греша. Нямаше нищо подобно. За мое огромно учудване (и срам ) телефона от другата страна иззвъня. Беше осем часът сутринта в неделя! Помислих си, че човекът отсреща няма да остане доволен. За моя изненада само след около 15 минути същия номер ми отговори. Обади ми се мъж, който имаше приятен и уверен глас и говореше на български. Поговорихме малко, след което, той каза, че след обяд ще ми се обади неговият колега – англичанин. Към 15 часа англичанинът ми позвъни. Поговорихме малко. Попита ме дали имам някакви въпроси. Единственото, за което си мислех, беше детето и само можах да го попитам : „Какво можем да вземем там?”. Не знам какво съм очаквала, но явно ми е било много страшно. Не помня какво ми отговори. Обясни ми, че българският му колега ще ми изпрати имейл, който е свързан със сестринската организация в Англия ( NMC ), който трябва да попълня и да изпратя възможно най-скоро, защото документите са най-важни, а стават най-бавно. И така започна всичко.

Благодарение на тези двама, бих казала, великолепни хора, Светослав Павлов и Саймън Робинсън от английската  Harmony Works Recruıtment  вече от няколко  месеца работя в Англия.

Светослав и Саймън  бяха през цялото време на подготовката с мен. Помагаха ми да си направя и оформя документите –  CV-то, документите, необходими за NMC, интервюто с английския работодател  ( Направиха предварително, пробно интервю, така, че да ми е по-лесно за интервюто за работа със сегашния ми работодател. И ме подготвиха за евентуалните въпроси, които се очаква да ми зададе. А това наистина много помогна, защото, когато не си свикнал да говориш на английски, колкото и добре да го разбираш, е малко стряскащо и изморително, особено, когато се притесняваш, защото говориш с бъдещия си шеф).

Въпреки че съм от два месеца тук, все още живея в дома, в който работя. При това безплатно. Имам сравнително голяма, самостоятелна стая с баня. За съжаление, нямам кухня, нито печка или хладилник, но честно казано не са ми и нужни.  Това е един от плюсовете на това място – храната в кухнята на дома е почти безплатна  – само за 50 пенса можеш да ядеш почти на корем. Няма нужда да готвя. А дрехите си пера в пералнята тук.

 

Това е дом за възрастни хора, не е болница. За клиентите се грижат основно кеъри, а сестрите се извикват при нужда. Въпреки че на смяна работят по 4-5 сестри, те са постоянно само в най-тежкото звено. Когато възникне проблем, извикват сестра, която преглежда клиента и преценява какво трябва да се прави. Също така сестрата преценява дали трябва да се повика лекар – в дома няма постоянно присъствие на лекар, за здравето и състоянието на хората отговарят сестрите.

 

Тук всичко е различно.

Посрещна ме великолепна, обагрена в цветове есен, както и цъфтящи навсякъде теменужки, циклами и иглики. Времето беше меко, нямаше нищо общо със студа в България.

Посрещнаха ме и ведри, усмихнати хора, навсякъде. А когато спирах някого на улицата, той ме поглеждаше, усмихваше се така,  все едно бяхме приятели от години и не сме се виждали отдавна, и ме водеше, показваше ми и ми обясняваше това, за което го питах. Никога в България, въпреки че ми беше родина и говорех родния си език, никой не се е отнасял така с мен. Но тук това е нещо нормално.

В работата нещата също са различни. Не мога да опиша удивлението и преклонението си пред тези млади хора, с които работя! И като казвам „преклонение”, наистина имам  предвид точно това.

Тук срещнах млади хора на по 20 и няколко години, които притежават дисциплина, самоуважение, самоконтрол и отговорност, каквито не съм предполагала, че са възможни.  В България никога не съм виждала подобно нещо.

Повечето от  кеър асистантите са млади, по на 20 -25 години. Това са хора без специално образование. Основно те се грижат за възрастните хора. Но проявяват такава отговорност при изпълняването на задълженията си, че просто няма как да не изпиташ страхопочитание и уважение към тях. Те наистина са отговорни!

Екипите, които се грижат за клиентите ( тук хората не са пациенти, те са клиенти, плащащи, за да се грижим за тях ) са съставени от 3, 4 или 5 кеъри за всяко звено и покриват около 18 стаи, т.е. – 18 клиента. Всеки екип се ръководи от тиймлидер, който организира работата в звеното: кой какво ще прави, кой кога ще почива; осигуряват връзката между клиентите, роднините, администрацията, сестринския персонал, раздават лекарства. И това са хора без специално образование! Повечето от тях са на по 24 – 25 години! Но никой, дори те самите, не би се усъмнил в качествата и способностите, които притежава, защото тук хората знаят кои са и вярват в себе си. Тук няма значение дали си на 5 или 105 години – тук ти си личност, притежаваща собствено достойнство и заслужаваща уважение без значение от пол, възраст, раса или етническа принадлежност. Няма значение как си облечен, каква кола караш, с колко злато си се окичил, на колко си години и дали си мъж или жена. По-важно е това, което носиш вътре в себе си: Самоуважение, самоконтрол, самодисциплина, уважение и зачитане на другите хора, както и на законите и порядките в обществото. Защото тук хората знаят, че са част от цялата тази система, от цялото това общество и всеки един е част от него, никой не е сам за себе си, както в България. Затова в магазина продавачите ти се усмихват, на улицата, когато се разминаваш с някого и погледите ви се срещнат, той се усмихва или дори може да те поздрави.  Хората са учтиви и любезни. А най-хубавото от всичко е това, че почти постоянно и на всякъде се задава един и същ въпрос : „ Аre you all right?”, а отговорът обикновено е: „ Yes, I`m fine, thank you!  And you?”, нещо съвсем обикновено, но показващо, че някой друг го е грижа за теб. И дори само това е достатъчно, за да се чувстваш добре. Защото като кажеш:  „ Добре съм”, се чувстваш по-добре, дори и нещо да те мъчи. А, когато попиташ другия:  „ Ти добре ли си”, това наистина те кара да се чувстваш силен, уверен в себе си и способен да помогнеш. И се чувстваш добре. Неща, които за съжаление в България не съществуват.

Ето още един случай:

По новините показаха заснет с телефон любителски клип как един полицай по време на работа шофира служебния автомобил, държейки GSM в ръката си. Според мен човекът използваше телефона като GPS, но това няма значение. Въпросът на зрителя, изпратил клипа, беше: „ Как може униформен полицай по време на работа да шофира, държейки GSM-а си в ръка? И как полицаите очакват от нас, обикновените хора, да спазваме реда и да шофираме, без да използваме телефони, когато те самите не го правят?”. Репортажа се съпътстваше от официалния отговор на полицейското управление, в което работеше съответния полицай и гласеше, че са взети всички мерки по разследване и установяване на случилото се, а полицаят временно е отстранен от служба и ще понесе съответното наказание.  Да знаете за подобен случай в България?

 

Росица

Mıdlands, Англия

Share This